Гласът на душата

Това е заглавието на мъничката книжка мои стихове, която все още не е загубила надежда да стане някакво чудо, та тя да види бял свят и да стигне до хората, които нямат компютър и Интернет. Родиха се в един кратък период от време преди 6-7 години, без да съм имала някога графомански напъни, е, като изключим, разбира се, шеговитите римувани поздравления към близки и приятели по празниците.

Изляха се и отпушиха, както впоследствие си дадох сметка, много от преживяното и натрупаното в душата ми. Това, разбира се, не е онази чиста, висока Поезия с главно П , както аз наричам стиховете на Поетите, които харесвам. И сигурно нямаше и да ми мине през ума да направя с тях нещо друго, освен да си стоят в тетрадката.

 Но един ден, когато (както винаги!) попитах в края на един анализ има ли още нещо, което трябва да направя за този човек, установих, че душата му има нужда да чуе някои от моите стихотворения. Струваше си да се види как след това  се отприщва нещо, нещо насъбрано се излива дори в сълзи... Дали това е духовното лечение, за което тук-там се пише? Не зная.  Само виждам в практиката си как тези простички, непретенциозни  думички хранят душата.

Мечтая си един ден всички хора да се научат да се вслушват в гласа на душата си наред с тежкия труд живот след живот да ни води по лъча на Духа към осъществяване на Божествения план за Земята и човечеството, тя има и свой живот, свои нужди и желания. И се опитва да ни ги каже...

Откакто стигнах до това прозрение, лично аз нито един ден не съм пропуснала да попитам душата си има ли някакво желание. Ставала съм вечер от леглото, за да пусна точно пожеланата в момента музика, танцувала съм сама в стаята си, рецитирала съм й стихове... Вчера имах тежък ден, не се чувствах много добре и мислех да не ходя вечерта на гости у една приятелка, където често се събираме. Но душата ми имала нужда от малко радост, смях, песни, да се наслади на удоволствието от общуването с обичани хора... И отидох. Напълни ми се душата - случайно ли, мислите, този израз се употребява още кой знае от кога ?

Душите ни, милите... Лесно ли им е да се мъчат непрекъснато да постигнат единение между целите, които носи Духът, и своенравния ни ум, в плен на земната ни логика, често нямаща нищо общо с другата . Или пък да се преборят с надутото ни, претенциозно и самовлюбено его.

Душата  има нужда от малко радост, внимание, обич... И се опитва да ни го каже!

Но чуваме ли гласа й ?

 

Забележка: Стихотворенията вече са издадени от изд. Данграфик, Варна, 2008 г.

 

С дълбока признателност и благодарност към Марияна Хруза, член на Съюза на българските писатели, за сърдечното съпричастие, високото майсторство и професионализъм в  редакторската  работа по книжката и най-вече за насърчението, обичта и приятелството, с които  неизменно ме дарява.

Целебната озареност на прЯкословието

 

            Това слово не се нуждае от предисловия, наслови, послеслови. То не кокетничи и не се пита суетно поезия ли е, проза ли е, какво е. Какво му е другото ? Защото то наистина е друго. Е, който има уши, ще...види. Такова слово се ражда, за да /по/служи. Затова нека не го формализираме, формуваме, формулираме. То е живо, то тече, то меко струи, поема се и без да е поема. То прониква, защото е проникнато, защото е проникновено...

            Тези редове не са опит за рецензия, семиотичен анализ, критично антрефиле и куп още мъртвородени жанрови определения. Тези редове са само ключ. Не ключ към излишно виртуозна метафоричност, а ключ към вече открехнатата душевност на посветения читател. Да, ключът в случая е май единствената метафора. Защото силата на книжката Гласът на душата не е в прекословието, а в прякословието. То, гальовно на пръв поглед, цели точно и уцелва. Цели целебно. А изречено от самата Румяна Илиева, то удвоява целебната си сила. И усмирява, и смирява.

            Отронилата се болка в поетично поднесените слова на авторката рони вътрешни сълзи и поръбва вътрешни рани у читателя. И никак не е сантиментално, когато това се случва на равнището на Душата. Там не можеш пък и нужно ли е! - артистично да извадиш дантелена кърпичка и да подсушиш очи. Не само защото са невидими. И невидимо грейват, озарени от светлината в края на тунела. А мъчителното, често пъти изнурително съзиждане на тунели, на бродове, бродирали благословената неизбежност, е познато /сигурна съм!/ на хората, които ще отворят тази книга. С надежда и упование към протегнатата и пълна със светли думи ръка на Румяна Илиева, думи, осмислени с отговорността си пред Словото, което твори добро.

            Ръми словото на Руми, ръми душата й. Не отваряйте чадър! Оставете се на небесните пръски. Нека хубаво напоят угарта на вашето небе, нека наспорят плодородие. Такъв дъжд достига корена. И разпуква семената.

            Отворете широко Прозореца. Нека вали, нека мие...После се взрете пред себе си! Дъгата е за вас. Бъдете сърцати! Минете не под нея, а по нея! Румяна Илиева сърдечно продължава да ви насърчава...

            Бъдете будни, бдете! Отвъд ума. Защото когато Духът проговори, се чува... тишината.

                                                  

                                                    МАРИЯНА  ХРУЗА

 

Съдържание

 

Гласът на душата

 И се питам

 Догарящата свещ

 Сън

 Не знам защо

 За кой ли път

 И продължавам...

 И се връщам

 Нощем

 Все по-бързо времето изтича

 Не после

 Винаги

 Танцът

 Накрая

 Благодаря!

 Безсъние

 Реката на живота

 Денят отмина

 Още миг

 Безвремие

 Вълшебните слова

 Стълбата

 

Гласът на душата

 

Щом важно решение трябва да взема,

каквото да правя, каквото да струвам,

заставам отново пред тази дилема:

умът наставлява, сърцето не чува.

 

Кого да последвам, кого да послушам?

И точния избор как да направя?

Когато в гласа на ума си се вслушам,

размисля ли прав е, си казвам накрая.

 

Последвам ли него бунтувам сърцето.

То властва по свои, сърдечни закони

в света на човешките чувства, където

не дава на никого право на вето.

 

Как да реша кой е верният път!

На кръст ме разпъват сърцето, умът.

И най-често все така става, че ето -

изслушала трезво гласа на ума,

накрая аз следвам гласа на сърцето.

 

А някъде в мен, над бита, над нещата,

търпеливо ме вика и чака да чуя -

                   гласът на душата.

И се питам

 

            Човекът, казват, е пътуващ странник.

                                   Къде е тя -

            звездата, от която сме дошли ?

            Далече ли е много ?

                                                           И дали

            я виждам в ясна нощ

                                   от малкия прозорец ?

            Обичам да се взирам във звездите.

            Пътека звездна води ме нататък,

            към моя дом предишен.

                                   И се питам

            живее ли там някой  и сега ?

                                   Дали оттам

            се вижда, в слънчеви лъчи облята,

                                   Земята ?

            И през прозореца си -

                                   също като мен -

            дали наднича

                                   в мечтите си едно момиче ?

            С какво очакване навярно то се взира

             във бездната дълбока на всемира -

                                   да види своя бивш

                                   и своя бъдещ дом.

 

            Какво посято е на хората в душите,

            та те,

                                   където и да се намират,

                                   живеят и умират

                             с тъгата по звездите ?

 

 

Догарящата свещ


Догарящата свещ...

               И бездната на мрака,

връхлитаща върху ми.

               Без сълзи и без думи

аз тръпна в изнемога

               и спира ми дъхът.

Все чакам нечий знак

               да тръгна към върха.

Знам

               пътят ще е тежък,

                       високи върховете...

Дали ще ги достигнем?

               И в кой от вековете?

Потърсили спасение,

               ще бъдем ли спасени?

Прощавайки на всички,

               дали ще сме простени

за парещите сълзи

               на свой или на враг

и болката в сърцето

               на свят и на прокълнат?

Изстрадани надежди

               в душата ми покълват...

И осъзнала в миг, се сепвам -

               ето знака!

Догарящата свещ!

               И светлината в мрака!

... Във кой ли звезден кът

               на нашата вселена

избухнал е лъчът

               и полетял към мене...

Готова ли съм днес,

               след толкоз будни нощи

на размисъл, тревога,

               и вяра, и съмнения,

без страх да го приема?

               Или да чакам още,

додето и последната звезда

               човекът земен

удави в битието

               и мракът ни превземе?


 

... Готова ли съм? Тръпна.

               А отговорът где е?

Догарящата свещ!

               И светлината в мене.

 

Сън

 

            Имам сън,

            който често сънувам и помня...

            Чуден сън !

            Той все чака да стане действителност.

            Знам, че чака

                       и все за това си напомням.

            Ще ми трябва обаче

                       още много решителност. 

 

            Събера ли я , знам -

                                   ще настъпи денят,

            в който няма да слушам

                                   как ме спира умът.

            Ще полея цветята,

                                   ще отворя вратата

            и свободна, и силна

                                   ще тръгна на път.

 

            Ето там, сред дърветата,

                                   пътят ме мами...

            И какво зад завоя ме чака

                                   не знам.

            Но добре, че не зная.

                                   Инак щях ли до края

            да вървя

            все със същата жажда и плам.

 

            Не знам. И не питам.

                                   Мрак щом падне навън,

            ще потъна за сетен път

                                   в същия сън,

            а разсъмне ли,

                                   сбогом с дома ще си взема

            и по онзи сънуван

                                   дълъг път ще поема.

 

НЕ ЗНАМ ЗАЩО,

                                               но не успях и този път

            най-уязвимите си точки

                                                                да опазя.

            Попадне ли в тях удар,

                                                                тъй болят !

            И толкоз точен

                                               този удар се оказва !

 

            В едно се уверявам

                                                           всеки път :

            макар и бавно,

                                               тази болка отшумява,

            но колкото и много дни

                                                                да изтекат,

            в мен споменът за болката от удара

                                                                остава...

За кой ли път

 

            Добре ! Не питам повече, но зная,

            че много още има да си кажем.

            Не мисля, че това ще бъде краят

            и вече време е дошло

                                                           да се откажа.

            И знам какво пак трябва да направя :

            за кой ли път

                            да коленича пред огнището,

            мъждукащо във твоето сърце,

            със топлия си дъх

                                               да го събудя ;

            да събера внимателно искриците

            във двете си изтръпнали ръце

            и да ги скътам,

                                   както нейде някой

            по тъмно си брои жълтиците.

 

            След туй да събера

                                      изсъхналите клони

            от толкова изминали лета,

            да ги подреждам дълго във камината

            на вчерашния огън върху пепелта,

            да драсна клечка,

                                               после да раздухам

            и пламне ли,

                                               да бдя до сутринта

            и да подлагам всеки път дланта

            под всяко въгленче,

                                               излитащо в тъмата,

            за да опазя от подпалване дома.

 

            Затуй ръцете ми са обгорени целите...

 

            И не за пръв път

                                               трябва да реша

            дали да пазя още този огън

                                               от разделите,

            или най-после да призная,

                                               че греша.

 

И продължавам...

 

            За твойта обич

                                       уморих се да се боря.

            За  топлинка и грижа

                                                           да воювам,

            за нуждата от теб да ти говоря...

            Нима тъй скъпо щеше да ти струва !

 

 

            Стаявам болката в сърцето си.

                                                                      Аз зная -

            тя никого не е отминала,

                                                               та нас ли ?

            Опитвах да те уча що е обич

                                                                чак до края,

            но никой преди мен не бе могъл,

                                                                та аз ли !

 

 

            И продължавам

                                      огъня на обичта да пазя,

            да го подклаждам

                                      с всичките си сили...

 

 

            Не се научих никога да мразя.

            Не ме накара никой досега,

                                                                      та ти ли ?

 

И се връщам

 

            Когато моето доверие е стъпкано,

            какво ли друго ми остава

                                                           да направя

            със болката ?

                                       Освен да премълча,

            напиращите думи да преглътна

            и да си тръгна,

                                        без да обяснявам.

 

            Стократно се заричам

                                         да забравя...

            Повтарям си, че няма смисъл

            все за това

                                        да се терзая -

            проблемът не е мой !

                                        За други той

            е зареден с поуки и въпроси,

            така че моите терзания

                                                     защо са ?

 

            Но не след дълго осъзнавам -

            какъвто и да е,

                                      проблемът ни е общ

                                      и най-накрая

            ще трябва заедно да го решаваме.

                       Дълбоко в себе си аз зная -

                       няма да съм права

            да го отмина, без да се обръщам.

            И няма полза да го премълчаваме.

 

                                   Тогава

            бавно се съвземам

                                                 и се връщам,

            за да довършим с тебе

                                                 недовършеното.

 

Нощем 

            Пак очаквам със трепет

                                               да дойде нощта.

            Не че днешният ден

                                               не донесе отрада,

            но когато тъмата

                                               над всичко припада,

            виждам истински

                                               толкова много неща. 

 

            Несмущавани идват тогава

                                                                при мен

            мойте мисли,

                                   очаквани с тръпка позната.

            Няма време за размисъл

                                                           в светлия ден.

            Колко ярки

                                   и ясни

                                               стават нощем нещата !

 

ВСЕ ПО-БЪРЗО ВРЕМЕТО ИЗТИЧА.

            Понякога изтръпвам.

                                               Сякаш вчера беше -

            смехът на детството

                                               под бялата череша. 

 

            Изтърколиха се годините...

                                   Отдавна няма я черешата.

            И топлата ръка на мама

                                                                я няма.

            Но някъде дълбоко в мен

                                               детето си остана.

 

Не после

 

            Отиват си майките... Една по една.

            И вече сами ще се трепем,

                                                               ще тичаме,

            понесли горчивата,

                                                  страшна вина -

            на битието под тежкото бреме

            защо не намирахме

                                                 повече време

            да им покажем

                                                как ги обичаме...

 

                                   Но вече ги няма.

                                   Те вече са другаде.

 

            А много ли трябва !

                                               Ръцете отрудени,

            отгледали нас,

                                        и децата,

                                                           и внуците,

            топло и нежно да подържим,

            да ги целунем

                                               и сякаш се вричаме,

            както във детството

                                               да промълвим :

            Прости ми, майко !

                                               Майко, обичам те !

 

                                   Додето са с нас.

                                   Додето са живи.

                                               Сега.

                                       Не после -

                       и обич, и думи красиви...

 

Винаги

                                                          

                                                           На моя син

 

            Когато си щастлив,

                                               обичан и обичащ,

            и щедър, и добър,

                                               и търсен, и потребен,

            където и да си, знай -

                                               без да ме повикаш,

            във всяка твоя радост

                                               аз винаги съм с тебе. 

 

            Когато си самотен

                                               и мракът се сгъстява,

            когато всяка радост

                                               съдбата ти спестява,

            и без да ме повикаш,

                                               където и да съм,

            пак с тебе ще съм аз -

                                               наяве и насън. 

 

            Ти само поседи,

                                               в тъмата поглед вперил,

            и аз ще долетя при теб,

                                               ще те намеря !

            И в радост, и в беда -

                                               и ти ще го усетиш -

            със тебе ще съм аз,

                                               лъчът ми ще ти свети.

 

Танцът

 

            За свободата си се бори робът, казват,

            а пък свободният за съвършенство.

            Такава е целта

                                   според законите вселенски.

            Но пътят ни към тази цел

                                   тъй труден се оказва !

            На всяка крачка се препъваме -

                                   заради страстите човешки.

            И цял живот все се виним

                                               за всяка своя грешка. 

 

            Но ако ти, танцувайки,

                                               внезапно се препънеш,

            повярвай грешката е

                                               всъщност част от танца !

            И продължавай, без да спреш

                                               и без да се обърнеш.

            За грешката не се терзай,

                                               на танца се отдай !

            Поне за миг почувствай ти

                                               на този танц блаженството,

            до дън душа го усети и изживей !

                                               Защото

            макар да си оставаме

                                               далеч от съвършенството,

            какъв невероятен танц

                                               е танцът на живота !

 

Накрая

 

            На два пъти била си пред смъртта,

            но Бог те е оставил да живееш,

            гада ми някой преди две лета.

            Защо е тъй, сама ще проумееш...

 

            И двата си ги спомнях толкоз ясно,

            че тръпки ме побиваха. И в страх

            не смеех да го изрека на глас, но

            тез срещи със смъртта ги преживях.

 

            Потискам често този страх. И мисля

            в последно време много за това.

            Претеглям изживяното, размислям.

            Навярно има си причина, но каква ?!

 

            Оглеждах всеки ден на кинолента.

            Отново всеки миг го преживях.

            Но колкото и в миналото да се рових,

            с какво заслужих тъй не проумях.

 

            Най-после изведнъж просветна смисълът -

            че всъщност предстои ми да заслужа ;

            че не случайно тъй ме е орисала

            Съдбата още да живея и да служа.

 

            Понякога да разбера се моля

            защо ми беше даден този шанс.

            Ако е вярно, че Земята е театър,

            каква ли трябва да е мойта роля

            на сцената макар и във миманс...

 

            Но казвам си:

                       за мене неизвестен е сценарият.

            Тогава струва ли си да гадая.

            Животът, казват, жребий е, лотария -

            изтеглям ролята си и играя.

 

            Но мъчи ме съмнение голямо :

            заради мен навярно други двама

            лишени са от свойто продължение.

 

            И нося тежка отговорност всеки ден.

            За трима се налага да живея.

            За трима се старая да играя.

 

            А пък заслужих ли живота продължен -

            това ще стане ясно чак накрая.

 

Благодаря!

 

            Понякога си мисля как се уморих

            да бъда винаги по-силната

            и всичко на гърба си аз да нося,

            и само аз да съм грижовната ;

            за всичко да помисля,

                                   всичко да предвидя,

            във всичко да успея...

                                   А стане ли горещо,

            за мъж и за жена

                                   все аз да съм насреща

            и пак накрая -

                                   само аз да съм виновната. 

 

            На силно рамо няма ли и аз

                                   най-после да склоня глава,

            за мъничко поне да си отдъхна,

            за ден поне,

                                   поне за час... 

 

            В такива мигове си казвам -

                                   нали все трябва

            да има кой да устоява в бурите,

            да прави завет

                                   и заслон за другите,

            докато те събират сили...

                       Да, тежка, но каква

                       по-светла орис от това? 

 

                                   Тогава

            забравям за умората, готова

                             за участта

            отново да съм силната... 

 

            О, колко съм Ти благодарна, Боже мой,

                                      за силата !

 

 

Безсъние


 

Тази нощ пак не спах.

               И додето дочакам

да си тръгне луната

               и да съмне навън,

с уморени очи

               все се взирах в тъмата

със надежда напразна

               за мъничко сън.

А така ми бе нужен!

               Може би той поне

би могъл тази нощ

               да ми върне покоя!

Но сънят не дойде...

               И вината бе моя -

аз си знаех, че тъй ще се случи,

               но не! -

щом си легнах -

               и почнах да нищя платното,

дето все го тъчах през деня,

               а пък нощем

разтъкавах, навивах

               платно от живота -

нова шарка да вметна,

               непробвана още,

да поправя тук ред, там -

               друг цвят да сложа,

та да стане платно -

               да се радва духът!

И се блъска умът

               над задачата сложна,

и отново плете и разплита...

               О, Боже,

как тогава да дойде

               при мене сънят!


 

И преваля нощта,

               а все още е тъмно.

Спрях да чакам съня.

               Във душата разсъмва...

 

 

Реката на живота


 

В реката на живота няма брод.

               Напразно

ти все го търсиш и си мислиш, че

ще можеш да избегнеш

                        най-дълбокото.

Тя просто ще те повлече.

               И ако ти

               безгрижно се отпуснеш,

там някъде, при някой мощен бързей,

на някой камък, мокър и студен,

               ще те изхвърли

               и ще те забрави.

 

               Тогава

недей отново да се вкопчваш в мен.

Аз искам да отплувам по-нататък.

               Мен не ме блазни

               да седя и чакам.

Аз си мечтаех утрешният ден

далече някъде напред да ни завари...

               Ти не намери сили за това.

               Тъй е удобен заливът спокоен,

към който мощното течение те тласна.

Там искаш да дочакаш края на деня.

               Разбирам.

Но трябва ли и мене да възпираш!

               Мен ме очаква

дълбоката река със прагове опасни

и оня бряг висок, към който се стремя.

               Защото искам своя следващ ден

               от по-висока точка да започна.

Нали животът ни е даден да растем!

               Такава е целта на Битието.

                    Ден след ден...

 

Денят отмина

 

            Отново идва вечерта...

                                                           Денят отмина,

            очакван с толкова надежди

                                                           и желания.

            Задъханият бяг на мойто време

            пришпорва ме по-силно

                                                           с всеки ден.

            И днес едва ми стигна дъх

                                                           да се съвзема.

           

            Годините превалят...

                                                           Не успявам

            достатъчно да им се наслаждавам,

            а тази жажда в мене все расте.

            Не зная те ли много бързат,

                               аз ли остарявам,

            но все по-често се улавям,

                                                           че жадувам

            да не пропусна нито миг да отлети,

                       без да усетя

                                               колко скъпо струва,

                       без да го вкуся,

                                               да го изживея

                       във цялата му пълнота... 

 

            И с всеки миг

                                   по-силно да усещам,

                                   че живея...

 

Още миг

 

            Като морския бряг

                                               лъкатуши животът ми.

            Поглеждам назад -

                                   след мен само стъпки

                                   по мокрия пясък.

            Още миг -

                                   и след лудия бяг на вълните

            от следите

                                   няма да има и помен...

 

            Морето отнася със себе си

                                                           всяка следа. 

 

            Кой знае,

                       може в някоя капчица морска вода

            да остане стаен

                          и за мен малък спомен.

 

Безвремие                                              

                                               На Марияна Хруза 

            Покой... И тишина...

            Не чувам и дъха си.

                                   Времето е спряло.

            Дори часовникът

                                   отдавна не тиктака.

            И по-добре. Условност.

           

            Дали с отворени,

                                   или с затворени очи лежа -

            все същият е мракът.

                                   Безтегловност...

            Спокойно като в раковина.

            Усещане за вечност...

                                   Сякаш съм

            като вълната на морето -

            там, където,

                                   останала без сили,

            тя допълзява за последно,

            за да си легне на брега

            и да потъне в пясъка

                                           безследно... 

 

            И само в нежната спирала

                                   на раковината остава

            едничък

                                   нейният отвъден шепот.

 

Вълшебните слова


 

Безброй въпроси всеки ден

се блъскат в мен,

но еднозначни отговори няма.


 

Стоя безмълвна на брега

и взирам се във мрака

с надежда тихите весла

на сала да дочакам.

Той плавал, казват, към една

далечна, приказна страна.

Щом кажеш ключовите думи -

ще те откара до брега,

където Истината чака.


 

Не знам вълшебните слова.

Пък и кого да питам!

Все тъй се лута мисълта,

а отговори нямам

дори за простите неща.

Безмълвни са звездите.

Все тъй далечни са в нощта

на Авалон лъчите.


 

Открия ли вълшебните слова,

знам те ще ме разтърсят!

Но въпреки

               или пък точно затова

все продължавам да ги търся...

 

 

Стълбата


 

Една безкрайна вита стълба...

               Цял живот

катеря се стъпало след стъпало,

препъвам се,

               подхлъзвам се

                    и падам...

И впила нокти в Твоята ръка,

със сетни сили

               се измъквам от калта

и пак нагоре

               и нагоре продължавам,

решена твърдо

               да достигна до целта!


 

Това упорство в мене ли видя

и ми повярва,

               та ръката Си подаваш

да се изправя

               и напред да продължа?


 

О, Боже, моля Те,

               не спирай в мен да вярваш!

 

             Когато подбрах и подредих стихотворенията, в един момент почувствах, че съдържанието сякаш придоби нов, по-особен смисъл и ми зазвуча като отделно стихотворение! Добавих само препинателни знаци и то оживя с цялата си недоизказаност, провокираща към размисъл ...

            Ето го : 

                                   Гласът на душата ...

                                   И се питам

                                                           готова ли съм ?

                                   Не знам защо -

                                                           за кой ли път ! -

                                               и продължавам,

                                               и се връщам ...

                                   Сън.

                                   Нощем

                                               все по-бързо

                                               времето изтича.

                                   Не после,

                                   винаги танцът !

                                               Накрая благодаря !

                                   Безсъние ...

                                   Реката на живота.

                                               Денят отмина,

                                               още миг безвремие ...

                                   Вълшебните слова ?

                                               Стълбата ...                                              

 

      Защо стихотворенията в Гласът на душата трябваше да са точно 22?

Дънов съветва да се изяждат по 2 ябълки, по 2  ореха ... Какво е тук значението на двойките ?

 

            Стихотворенията трябва да са 22, защото това е числото, което означава единството между Любовта и хармонията на Земята. Двойката е символ на същото, но на ниво човек.

            Стихотворението от заглавията обединява всичките мисли в книгата и символизира пътя, по който върви човек; то дава завършек на цялостното въздействие на тези стихове върху душата на човека като синхрон между мисли, думи и вибрации на Божествена енергия.

Това са моите стихотворения. Те се появиха за много кратък период от време, през който усетих как се отвори душата ми. Мислите, които дотогава се бяха трупали в мен, се изляха в думите и пренесоха в тях енергия от моя Дух. Само така мога да си обясня силата, с която намират път към душите на хората. Аз започнах да ги включвам в работата си и видях какво въздействие оказват те, като част от моята методика за енерго-информационна диагностика и анализ.

Начало